СВАТБАТА ПРИ КАНА ГАЛИЛЕЙСКА
Хрумна ми нещо много странно – как се е родила идеята за приятеля. И в митологиите, но най-вече в епизодите, в повестта на Христа, има един, който е много странен, без досега някъде да е дадено някакво обяснение. Това е сватбата при Кана Галилейска. Само там не е посочено кой е женихът, не е посочено и коя е Невестата. Посочено е присъствието на Великия, посочена е майката. Има едно много странно искане – това искане е, че виното е свършило и трябва да се даде вино. Женихът, който не знаем кой е, го няма. Майката се обръща към Сина и Му казва: Вино няма! Няма вино! Нямат вино! Той отвръща с един много интересен отговор: Какво общо имаш с Мене, жено?1 И свършва една от най-великите тайни – след като не е казано кой е женихът, след като не е казано коя е Невестата, върши се една от най-великите мистични тайни, без никакви обяснения. Слушайте какво ще ви кажа! – казва.
Наляха шест делви с вода. Шест делви с вода!
Наляха шест делви с вода. Шест делви с вода!
Първият незнаен въпрос е, защо са шест делвите? Защо вода, която трябва да стане на вино? Никъде няма обяснение. А това е една от голямите посветени тайни на служението. Шестицата е мистичното число на утробата – то поглъща. Обратно – девятката, когато е станало вече оплоденото. Шестицата поглъща. Защо вода?! Всички знаете – това, което много пъти сме казвали – че водата е астралният образ на светлината, че водата е астралът. Налива се в утробата. Майката е плътта на Космичната даденост, тя казва на своя Син: Послушай, нямат вино! Послушайте Го какво ще ви каже!2 Шесття чакри – това са шесття делви. Седмата не може да бъде задвижена от астрала, защото тя е благоволението на Хилядника – знаете, Хилядолистника. Схванете тази тайна система, за да можем да изведем от нея кой е Женихът и коя е Невестата. Шесття делви са пълни с вода; шесття чакри са в астралното поле. Какво става от водата? Вино. (Всяка мистерия се върши в една полусветлина. И друг път съм казвал, че пещерата е место на посвещението. И този, който се сънува в пещера, трябва да знае, че пътува към посвещение.) Какво е виното? Неговата сублимация е казана в Тайната вечеря: Ето тази чаша с виното! Пийте, това е Моята кръв!3 Това е Моята кръв. А знаете, че кръвта е Азовият представител на земята. Оттам са изведени и законите за кръвното отмъщение, които с хилядилетия са били властни. Следователно преобращението на водата във вино, т.е. преминаването на астрала в Азовото служение, в кръвта, това е овладяването вече на нашата духовна будност. И оттук ние можем за този епизод да извадим своето голямо заключение. Женихът в тази повест е Духът или в случая – Христос. Той е Женихът и затова не е посочено. Коя е Невестата, към която тогава никой не се обръща; която не е приканена в действие – нито по име е назована, нито по предназначение? Това е, което впоследствие е казано – оня храм, който Учението създава и в последствие се нарича “религия.”
Това е голямата тайна на Кана Галилейска: извикано е на служение седмият център на схемата – Хилядолистникът, и неговата единствена Невеста си остава Учението. Седемтя делви, пълни с астрална енергия, услаждат живота им като най- хубавото вино, както е казано там. Те дават усладата на Аза, но не още и Служението. Женихът изказва възхищението си, но Неговата Невеста я нямаше още. И това, което ще каже след това, е Неговата Невеста – това е Неговото Учение. Тайната да се скрие в Кана Галилейска наименованието на Жениха и на Неговата Невеста , е била с оглед съхранение на отношението между майка и Син, между будност и Служение. Защото човекът може да притежава будността, но да не е дошъл до Служението, което непременно изисква жертвата. Никой не може да послужи, ако не извика жертва, ако не прави жертва. И в този смисъл усладата, която показва човечеството от пиенето на виното – защото наистина те изказват доволство, дори учуда, дори учуда – че как може хубавото вино да бъде оставено по-назад от другото.
Ето тук друга една гънка от тайните. Кое беше първото вино, което пиха, и вярваха, че докато човекът е трезв, получава най-хубавото? А старият сват рече: Защо след това дадохте хубавото вино?4 Защото новото Учение даваше нова наслада, привкусът на новото Учение променяше човека и това внасяше и съмнението, но и безспорността на това, което Той им поднася – поднесе им пробудата на астрала, който трябва да се преобрази във вино, който трябва да стане духовен Аз. Това е силата на християнското Учение, това е битието на Иисуса в социалната история, в духовното битие на човечеството – индивидуализираността. Индивидуализираността срещу колективността. Защото староеврейството имаше един колективен закон и имаше още една колективна душа – макар да е притежавал своите мъдреци, макар да е имал своите пророци, но не и индивидуалността на седмата делва. Християнството
донесе разколебание в племенния, народния състав за излизане от Старозаветието, от митическата памет, от духовната общност на суеверие, ако щете, което е било потребно, защото е било преди това едно зряло, необходимо учение, но след това се напрашава с повече примитивизъм, който не може да бъде лесно изтръгнат из паметта на човечеството. Тук Христос изигра Своята най-велика роля след всички религиозни битиета, които човешките раси – поселниците на земята, трябваше да поемат, планетната плът трябваше да преработи, за да даде храна за индивидуалността, която е един от основните белези на еволюцията, освидетелствувана, разбира се, с пътеката до Голгота.
И други път мисля, че съм казвал, че три световни личности са били възкръснали. Но до Възкресението пътеката на живот и поведението на приеманието на смъртта са белязани само от един, Който можеше да създаде една велика тревога – тревогата на бунта вътре, тревогата на бунта вън. Тревогата на бунта вътре беше в израза, с който акумулира отрицанието на човечеството, без да го освободи. Нека не си правим илюзията, че спасението е спасило – спасението е дало повод и поука как да се спасим: Прости им, те не знаят какво вършат!5 В планетната плът това се изрази в раздиране на завесата над светилищата, които човечеството имаше – тя се раздра на две! Слепените очи да знаят какво има в Светая Светих – сега можеха да видят. И то какво беше – че човек може да възкръсне, щом стане Син Божий! Това е
голямото.
Откъде трябва да почне – от гостуването на една духовна сватба, от призива ви да извършите своето дяло, от възможността да напълните делвите си с вода. А водата винаги е огледално чиста. Значи колко много трябва човекът да прочисти астрала си, за да позволи на своя Азов представител – кръвта или виното, да направи преобрата – това величие, което Христос извършва на Тайната вечеря: Ето чашата с виното – това е Моята кръв, това е Мой Нов завет. Тогава няма защо да раждаме чувството на съмнение, че преобърнатата вода е вино, щом Той казва: Ето това е чашата – това е Моята кръв, това е Новият завет. Ами той беше скатан там, в скрижалите на сватбата, когато посветеният трябваше да изведе своята Невеста, своята духовна същност. Трябваше да даде крайъгълния камък на Учението Си, което после виждаме в храма, за който е казал, че Камъкът, който отхвърлиха, стана ъгъл на храма.6
Кой го отхвърли? Старозаветието. Не става въпрос като Учение. Става въпроскато памет и мислене у нас. Всеки носи един старозаветник! Пак повтарям: не като учение, не като юдеизъм, не дори като закон Божий (което го имат), не дори с онази зловеща фраза: око за око, зъб за зъб! Защото и тя не е само тяхна. Старозаветие е всяко нещо, което ви държи с воденичен камък към онова, което сте били. Ако този, който не знае как да смели на този воденичен камък зърната на своя посев, той никога няма да може да отиде в друг храм. Усилието, което човек трябва да направи, това е не само да свали дрехата на старозаветието си, а да е убеден, че ще носи нова дреха. Защото оня, който няма убедеността, може да остане гол, може да остане безпространствен в мисленето си. И тогава настъпва колебанието и отчуждаването. А въпреки че Женихът почерпи с виното, въпреки че майката покани Иисуса да направи виното, Той й рече: Какво общо имаш с Мене, жено? Това, което е нашата майка – приземният ни свят, не е и нашето битие, не е и нашият Път, ако иска да направи това, което едно Учение преди хиляди години – даде на човека личностност, т.е. един осъществен Адам. И когато е един възкръснал Христос, той може да слезе в гроба да вземе черепа на Адам, за да го освети като подбуда за освобождаванието му от старозаветие.
Ако тази тайна е на трапезата на всекидневното ни мислене, вярвам, че всеки ще се опита да напълни своите шест делви с чистата вода на астралното желание, астралната тайна; всеки от вас ще направи своя кръстен знак да преобрати това във виното на причастието и по този начин неговият Аз да го извиси до възкресението. Без възкресението, без освобождаването, няма човекът да вкуси от Мъдростта. Любовта свършва своето, но Мъдростта иска друга жертва. Възкресението я донесе Любовта, служението я постави в реалност – не е важно колко е осъществена. Не е важно. Важно е, че всеки е сложил в душата си кълнче или зърно от нея – на едни е изкласила и берат плодовете му, на други кълне, на трети расте, но я има. Човечеството не може да бъде освободено, че не знае! Той беше рекъл: Не бихте имали грях, ако не бях ви казал. Мъдростта вече не е казването. Това е да извикате интуицията си, това е да повикате причинното си поле, да видите нещата в тяхната прототипност на първо явяване, за да ви послужат в изказ и дяло за служение в Мъдростта! И нейният израз, както знаете, беше, че радостта е усмивка на Мъдростта.
Пак повтарям: радвайте се, за да осъществите Мъдростта; мъдрейте, за да създадете радост! Защото радостта е вълна на възхищението и подема, защото Мъдростта е виното в делвите при Кана Галилейска. Нека всеки отпие толкоз, колкото му позволяват силите да понесе, защото „нетрезвият” и когато е мъдър, пак може да сгреши. Мъдростта е новият път. На всекиго да бъдат благословени нозете, за да го ходи; на всекиго да бъдат чисти ръцете, за да яде от тази трапеза! Да благодарим на всички сили и на Отца ни, за това, че ни праща и Му служим. Дори когато е смутено сърцето, Мъдростта го освобождава.
Така че бъдете свободни в себе си и в Служението! Бог да ви дарува сили!
Ето тук друга една гънка от тайните. Кое беше първото вино, което пиха, и вярваха, че докато човекът е трезв, получава най-хубавото? А старият сват рече: Защо след това дадохте хубавото вино?4 Защото новото Учение даваше нова наслада, привкусът на новото Учение променяше човека и това внасяше и съмнението, но и безспорността на това, което Той им поднася – поднесе им пробудата на астрала, който трябва да се преобрази във вино, който трябва да стане духовен Аз. Това е силата на християнското Учение, това е битието на Иисуса в социалната история, в духовното битие на човечеството – индивидуализираността. Индивидуализираността срещу колективността. Защото староеврейството имаше един колективен закон и имаше още една колективна душа – макар да е притежавал своите мъдреци, макар да е имал своите пророци, но не и индивидуалността на седмата делва. Християнството
донесе разколебание в племенния, народния състав за излизане от Старозаветието, от митическата памет, от духовната общност на суеверие, ако щете, което е било потребно, защото е било преди това едно зряло, необходимо учение, но след това се напрашава с повече примитивизъм, който не може да бъде лесно изтръгнат из паметта на човечеството. Тук Христос изигра Своята най-велика роля след всички религиозни битиета, които човешките раси – поселниците на земята, трябваше да поемат, планетната плът трябваше да преработи, за да даде храна за индивидуалността, която е един от основните белези на еволюцията, освидетелствувана, разбира се, с пътеката до Голгота.
И други път мисля, че съм казвал, че три световни личности са били възкръснали. Но до Възкресението пътеката на живот и поведението на приеманието на смъртта са белязани само от един, Който можеше да създаде една велика тревога – тревогата на бунта вътре, тревогата на бунта вън. Тревогата на бунта вътре беше в израза, с който акумулира отрицанието на човечеството, без да го освободи. Нека не си правим илюзията, че спасението е спасило – спасението е дало повод и поука как да се спасим: Прости им, те не знаят какво вършат!5 В планетната плът това се изрази в раздиране на завесата над светилищата, които човечеството имаше – тя се раздра на две! Слепените очи да знаят какво има в Светая Светих – сега можеха да видят. И то какво беше – че човек може да възкръсне, щом стане Син Божий! Това е
голямото.
Откъде трябва да почне – от гостуването на една духовна сватба, от призива ви да извършите своето дяло, от възможността да напълните делвите си с вода. А водата винаги е огледално чиста. Значи колко много трябва човекът да прочисти астрала си, за да позволи на своя Азов представител – кръвта или виното, да направи преобрата – това величие, което Христос извършва на Тайната вечеря: Ето чашата с виното – това е Моята кръв, това е Мой Нов завет. Тогава няма защо да раждаме чувството на съмнение, че преобърнатата вода е вино, щом Той казва: Ето това е чашата – това е Моята кръв, това е Новият завет. Ами той беше скатан там, в скрижалите на сватбата, когато посветеният трябваше да изведе своята Невеста, своята духовна същност. Трябваше да даде крайъгълния камък на Учението Си, което после виждаме в храма, за който е казал, че Камъкът, който отхвърлиха, стана ъгъл на храма.6
Кой го отхвърли? Старозаветието. Не става въпрос като Учение. Става въпроскато памет и мислене у нас. Всеки носи един старозаветник! Пак повтарям: не като учение, не като юдеизъм, не дори като закон Божий (което го имат), не дори с онази зловеща фраза: око за око, зъб за зъб! Защото и тя не е само тяхна. Старозаветие е всяко нещо, което ви държи с воденичен камък към онова, което сте били. Ако този, който не знае как да смели на този воденичен камък зърната на своя посев, той никога няма да може да отиде в друг храм. Усилието, което човек трябва да направи, това е не само да свали дрехата на старозаветието си, а да е убеден, че ще носи нова дреха. Защото оня, който няма убедеността, може да остане гол, може да остане безпространствен в мисленето си. И тогава настъпва колебанието и отчуждаването. А въпреки че Женихът почерпи с виното, въпреки че майката покани Иисуса да направи виното, Той й рече: Какво общо имаш с Мене, жено? Това, което е нашата майка – приземният ни свят, не е и нашето битие, не е и нашият Път, ако иска да направи това, което едно Учение преди хиляди години – даде на човека личностност, т.е. един осъществен Адам. И когато е един възкръснал Христос, той може да слезе в гроба да вземе черепа на Адам, за да го освети като подбуда за освобождаванието му от старозаветие.
Ако тази тайна е на трапезата на всекидневното ни мислене, вярвам, че всеки ще се опита да напълни своите шест делви с чистата вода на астралното желание, астралната тайна; всеки от вас ще направи своя кръстен знак да преобрати това във виното на причастието и по този начин неговият Аз да го извиси до възкресението. Без възкресението, без освобождаването, няма човекът да вкуси от Мъдростта. Любовта свършва своето, но Мъдростта иска друга жертва. Възкресението я донесе Любовта, служението я постави в реалност – не е важно колко е осъществена. Не е важно. Важно е, че всеки е сложил в душата си кълнче или зърно от нея – на едни е изкласила и берат плодовете му, на други кълне, на трети расте, но я има. Човечеството не може да бъде освободено, че не знае! Той беше рекъл: Не бихте имали грях, ако не бях ви казал. Мъдростта вече не е казването. Това е да извикате интуицията си, това е да повикате причинното си поле, да видите нещата в тяхната прототипност на първо явяване, за да ви послужат в изказ и дяло за служение в Мъдростта! И нейният израз, както знаете, беше, че радостта е усмивка на Мъдростта.
Пак повтарям: радвайте се, за да осъществите Мъдростта; мъдрейте, за да създадете радост! Защото радостта е вълна на възхищението и подема, защото Мъдростта е виното в делвите при Кана Галилейска. Нека всеки отпие толкоз, колкото му позволяват силите да понесе, защото „нетрезвият” и когато е мъдър, пак може да сгреши. Мъдростта е новият път. На всекиго да бъдат благословени нозете, за да го ходи; на всекиго да бъдат чисти ръцете, за да яде от тази трапеза! Да благодарим на всички сили и на Отца ни, за това, че ни праща и Му служим. Дори когато е смутено сърцето, Мъдростта го освобождава.
Така че бъдете свободни в себе си и в Служението! Бог да ви дарува сили!
Помислете върху този епизод – той е много, много съществен и никак не отбелязан, и никъде не отбелязан.
___________________
1 Йоан 2: 3-4
___________________
1 Йоан 2: 3-4
2 Йоан 2:5
3 Матей 26:28; Марко 14:24
3 Матей 26:28; Марко 14:24
4 Йоан 2:10
5 Лука 23:34
6 Деяния 4:11
6 Деяния 4:11
